July 9, 2016

ОУ "Цанко Церковски" - Черноград

Когато се намирам в родният си град, Айтос, обичам да се разхождам до близките села и да разглеждам и опознавам околността. Причините са многобройни и разнообразни - да напусна за малко градската обстановка, да снимам слънчогледовите ниви през лятото или лозята през есента, или, както се случи този път, да се посветя на едно любимо мое хоби - урбекс!

Всичко започна достатъчно невинно, с планирано катерене по хълмовете на Тополица. Когато това начинание се оказа не много интересно, реших да продължа още на запад, за да видя какво можеха да ми предложат селата в тази посока.

След около двадесет минути се озовах в село Черноград, което изглеждаше полу-заспало и полу-изоставено в следобедната жега. Улиците бяха празни, без нито един човек, и само някоя, като че ли заблудена кола, преминаваше от време на време. Паркирах в една малка уличка, и излязох да се поразходя и евентуално да поговоря с някой от местните. Но, явно, или на хората им струваше твърде много усилие да се покажат навън в горещината, или по скоро, за жалост Черноград бе като много други български села в сегашно време - останал почти без население. Продължих надолу по главната улица, и изведнъж нещо привлече вниманието ми - масивна сграда на няколко етажа, обрасла с трева и видимо напълно западнала.

Бях приветстван от изкривена табела, на която пишеше "Основно Училище Ц. Бакалов Церковски - с. Черноград, Бургаска".

Не трябваше да ходя много из двора преди да намеря пролука. След като се огледах наоколо, осъзнах, че почти всички врати на училището бяха отворени за посетители. Изкачих се по малък брой стълби от едната страна на сградата, и влязох вътре през едната от вратите водещи до първият етаж. Тъмно-кафявите врати които съзрях бяха обелени и изгнили, но си личеше, че някога са имали внушителна и величествена, така да се каже "академична" осанка. Ярко розова боя красеше стените наоколо, и многобройните стълби наблизо явно водеха до мазето.

 

След като разгледах първите две стаи близо до входа (в които имаше няколко интересни находки), продължих надясно, през една от главните порти, към големите коридори на първият етаж.

 

Самотен чин, или случайно извлечен, или стратегически поставен, седеше пред празните класни стаи.

Продължих към полу-празните стаи, и влязох вътре. Натъкнах се на отдавна-изоставени мебели, учебници и черни дъски, напукани от времето и забравата.

До тях, зала за физкултура, където уредите все още красяха стените, заедно с изненадващо ярък слой зелена боя, все още държащ се за пропуканите стени.

Продължих надолу по главният коридор, минавайки край врати и прозорци, които отдавна бяха загубили стъклата и ключалките си. Те стенеха и скърцаха в един постоянен хор, под натиска на летните ветрове, които безцеремонно кръстосваха запустялата сграда. Още много черни дъски, остатъци от компютри, патриотични стикери ("Моята Родина - България") и осакатена мебел красяха другите първоетажни стаи по продължението на коридора. Но най-впечатляващи сякаш бяха редиците от празни чинове, изоставени в празните помещения, където явно вече дълги години не бе се чувал детски смях.

Хаосът от разбити мебели продължаваше. Но между него, сега започнах да забелязвам и интересен асортимент от дрехи.

 

В една от следващите стаи съзрях дъска, на която бяха изобразени буквите от А до Я, както и първите двадесет числа, обърната надолу с главата. Тя изглеждаше като мини-диспей, символичен за цялостното състояние на разруха и забвение което беше обзело ОУ Цанко Церковски.

След като осъзнах, че бях изтощил докрай ресурсите на първият етаж на този интересен обект, реших да се запътя нагоре. Поех към вторият етаж по все-още солидните каменни стълби, окрасени с як метален парапет, който някак си, продължаваше да се държи, отчасти ръждясал, но гордо изправен сред разрухата.

 

Разбира се, никоя изоставена сграда не би била цялостна без изобилие от плакати, табели и други подобни артефакти. ОУ Цанко Церковски не направи изключение, и ме предостави с много находки от този тип!

Докато се разхождах, тук-таме срещах и случайната табела, обозначаваща стаите на отделните класове. Дизайнът (черно стъкло със сребърни букви, изписани с типичният соц-шрифт) бе досущ като този, който помнех от табелите от времето на моето детство и най-вече, от обитаването ми на подобни училищни сгради.

Воят на вятъра кънтеше из цялата сграда, и какофонията от призрачни скрибуцания, стонове и удари беше пълна. Въпреки всичко, аз знаех, че наоколо няма жива душа и единствената опасност бе евентуалното падане на стъкла от някой разбит прозорец. Усещах, че има още какво да се види, и реших да потегля нагоре, към последният етаж - тавана. Липсата на парапет и прозорци край стълбите означаваше, че трябва да бъда изключително внимателен. Когато най-после стигнах до таванското помещение, бях приветстван от пълна тъмнина и запарен, направо горещ, въздух. Следобедното слънце вече часове бе подгрявало керемидите от другата страна на покрива. Стъпвайки внимателно, за да не пропадна през някоя случайна пролука в застарелият под, започнах да разглеждам обстановката. Призрачната изложба на миналото продължаваше.

След като вече бях видял най-високата точка на зданието, реших, че не мога да си отида без да разследвам и най-ниската. Запътих се за мазето, като не знам защо, очаквах да видя нещо наистина уникално за завършек. Оказа се, че наистина, нещо специално ме очакваше долу. Промъквайки се измежду боклуци от всякакъв тип, разруха, тъмница и най-различни други препятствия, успях да се добера до помещенията на подземния етаж. Първи бяха кухнята и умивалнята. Фурните, мивките и бойлера все още се държаха, останали послушно на същите места, където предишните им собственици ги бяха зарязали.

 

Но, накрая, колкото и ефектни да бяха кухненските и умивалните помещения, нищо не можеше да се сравни със...сцената!

 

Вече бях прекарал доста повече от час в ОУ Цанко Церковски, и след като усещах, че наистина, нищо не би надминало сцената, реших да се упътя към най-близкия изход. Приключението бе невероятно, и бях успял да видя и документирам много повече отколкото очаквах в заспалото малко селце Черноград.
----
Един такъв обект може да бъде наистина интересен и забавен от гледна точка на фотографията и изследователството. Но, в крайна сметка, той представлява най-вече пример за един много сериозен проблем - изоставянето и постепенното изчезване на българското село. Липсата на работа, липсата на интерес към селото и селският живот от страната на младите поколения, и тенденцията към урбанизация и презаселване в големият град, бавно опустошават селските области. Където някога е имало училища, сега гният изоставени сгради. По широките площади, където някога е кипял живот, сега е трудно да се намери даже един човек, с който може да се поговори малко за живота, обичаите и историята на селото. Ако не осъзнаем грешките си навреме, ние ще успеем изцяло да разрушим една много важна и ценна част от миналото, настоящето и бъдещето на тази прекрасна страна. За жалост, нищо никъде не съществува в изолация, и този проблем е свързан с много други по-големи и сложни проблеми обхващащи цяла България. Въпреки всичко, много е тъжно да гледаш как наследството на миналото се превръща в руини. Осъзнавайки реалноста, аз все още, някак си, може би наивно, се надявам, че промяната към по-добри времена не е далеч.

Но, за основното училище на село Черноград, вече може би е твърде късно.

10 comments on “ОУ "Цанко Церковски" - Черноград”

  1. Знаете ли аз работих в това училище, от 1996 до неговото закриване през 2008 година То беще закрито по решение на Общински съвет на една от неговите сесии . Много жалко че е останало само руини ,а не беше лошо училище ,беше със стотина прекрасни деца от първи до осми клас с директор Ирена Вълчева Бяхме прекрасен колектив,много е жалко да видиш едно българско училище в този вид,в който е сега това бивше училище,жалко за страна в която съществуват тези училища -призраци ,много жалко!

    1. Благодаря Ви за коментара, госпожо Колева! Радвам се, че споделихте малко от историята на това училище. Не знам нищо за него освен това, което видях когато посетих сградата. Не се и съмнявам, че е било прекрасно когато все още е работело. Жалко е да види човек на какво е заприличало сега, наистина!

  2. Работих в това училище от 1996 до неговото закриване през 2008 година,беше не лошо училище със стотина чудесни деца от първи до осми клас ,с директор Ирена Вълчева ,жалко че от него е останал само един призрак,много жалко

  3. Аз бях ученичка във това училище беше много хубаво даже госпожа Колева ми беше класен ръководител от 1 до 4 клас всичко беше идеалноо даже перфектно но сега вече нямаме училище нямаме хора във селото жалко е нали на всякъде трева няма ме кмет която да изчисти улиците нямаме държава която да върне младите от друга държава да жалки сме и ние нямаме вина че големите господа си пълнят джобовете а ни е работим за 340 лв на месец много е жалко човек да види своето си училище което е учил 8 години

    1. Благодаря за това което споделихте, Анифе. Радвам се, че има отзиви от хора, които са учили в това училище. За съжаление, всичко което казахте май е наистина така. Жалко, че не ценим това, което имаме и сме имали.

  4. А аз съм учила в това училище. Миналото лято влязох в двора с намерение да си припомня географската площадка, местата, където правихме гимнастика, играехме хора. И аз като Вас забелязах отворените врати, и с любопитство и малко страх, влязох вътре. Много тъга предизвика в мен видяното. Бързо започнах да показвам на съпруга ми, къде беше учителската стая, чешмата, стаята за децата от предучилищната възраст с невероятните кукли, малки столчета и синята детска шевна машина.... и още библиотеката на втория етаж и пионерската стая и кабинета по зоология с невероятните сбирки. Много бързо исках да изляза, за да не си причинявам болка. Мога да разказвам много за училището, но не искам. А колкото за Черноград и неговата история има една страхотна книжка написана от две ентусиастки, която доста добре ни запознава с неговото минало, обичаи и хора. Мисля като Вас, че не всичко е загубено. Моите синове познават рода си от Черноград, ходили са моето училище, вземали са книжки от селската библиотека и Черноград е важно място за тях. Така, че надежда има!

    1. Здравейте, Галина. Благодаря, че споделихте Вашата история. Ако може да ми дадете повече информация за книжката, която споменахте, ще Ви бъда благодарен. Ще се радвам да науча малко повече за историята на Черноград. Радвам се на ентусиазма на Вашите синове - трябва да има повече такива млади хора, които се интересуват от историята си и от родният си край! Надежда винаги има! Поздрави от мен, Манол.

  5. Господин Манолов, върнахте ме назад във времето... Изключително силни фотоси от родното училище!!! Тук учих БУКВИТЕ... Сричах и четях. Пях и танцувах. Моето училище, моите учители!!! Съхранила съм всичко това дълбоко в сърцето си и времето не може да заличи спомените. Майка ми, Вълкана Жечева е записала целия си трудов стаж в това училище и това още повече засилва чувствата ми. Често си ходя до Черноград. Там са родителите ми, там е родния дом...А училището!!!? Училището е част от моя живот и винаги ще го помня!

  6. Прав сте г-н Манолов, казвам го с много болка в сърцето, нашите села се обезлюдяват и пустеят. Но за това сме виновни всички ние. Село Черноград изглежда толкова красиво, въпреки разрухата. Затова проверих продават ли се къщи или парцели, може да се учудите но има само 1-2 обяви, а цените са непосилни за повечето хора желаещи да се заселят в подобни прекрасни места. На запад има практика, да се раздават стари къши за 1 евро на хора, който са готови да ремонтират и останат да живеят в дадено село. За жалост при нас нищо не се продава, може би защото земята е безценна...дори това училище, което може да бъде ремонтирано и да му се вдъхне нов живот. Че както започнах в началото, ние сме виновни за разрухата и пустата народо психология, че земя не се дава и продава. Но нeка завърша опитимистично, може би новото поколение, ще промени нещо и едно пожелание - все повече хора да забогатеят, за да имат възможност да си купят къща не село.

    1. Здравейте, Боби! Благодаря, че ми писахте. За жалост сте прав за всичко, което споменахте. Наистина, тъжно ми е да виждам разрухата и пустотата в селата на България. Колкото и да обичам да снимам развалини, бих предпочел всичките тези места да са населени, живи и преуспяващи, но, уви - не е така. Дано един ден наистина се сбъднат думите, с които завършихте - да дойде едно ново поколение, което ще промени нещата в положителна посока. И дано дойде пак денят, когато за хората отново ще бъде гордост и радост да живеят на село. Поздрави! -Манол

Leave a Reply to Цанка Колева Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

All Rights Reserved © Manol Manolov 2024
linkedin facebook pinterest youtube rss twitter instagram facebook-blank rss-blank linkedin-blank pinterest youtube twitter instagram